Природата в стихотворенията на Иван Вазов

---

Природата в стихотворенията на Иван Вазов

Иван Вазов е несъмнено най-великият поет в българската литература – един гений, който не само обича родината, но я превръща в поезия. В неговите стихове природата не е просто декор – тя е душата на България, символ на нейното минало, настояще и бъдеще. Никой преди него и никой след него не е постигнал такава хармония между слово и чувство, между природа и родолюбие.

В стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ Вазов възпява родната земя с любов и възторг. Още в първите стихове:

> „Отечество любезно, как хубаво си ти! / Как твоите картини мен радват до сълзи!“

той показва, че красотата на българската природа има силата да трогва сърцето и да вдъхновява. Поетът описва планините, реките, нивите и полята с толкова нежност, че всяка дума се превръща в образ, всяко изречение – в картина.

В „При Рилския манастир“ Вазов ни показва величието на българските планини:

> „Какво сияние, каква картина! / Вълшебство пълни тоя мир!“

Тук природата е не само красива, но и свята. Тя е храм, в който поетът намира покой, вдъхновение и духовна сила. Величието на Рила е представено с благоговение, сякаш е самата душа на България, вечно чиста и вечна.

Никога в българската поезия дотогава не е имало такова силно и искрено въздействие чрез описания на природата. Вазов пише така, че дори обикновените неща – дърво, река, облак – оживяват, стават част от съдбата на народа. В „Елате ни вижте“ той не се срамува да покаже бедността на България, но въпреки това възпява нейната красота:

> „Земя като една човешка длан, / но с история богата и голяма!“

Именно в това е гениалността на Вазов – той създава не просто образи, а национално съзнание. Природата в неговата поезия не е само природа – тя е дом, спомен, идеал. Тя е това, което прави България България.

Днес, повече от век след неговото време, поезията на Иван Вазов продължава да вдъхновява. Никой друг поет не е успял да докосне сърцето на българина така дълбоко. Той е останал завинаги нашият народен поет – с гения да превърне природата в песен и песента в родолюбие.

Смокинята

                 Интересна е историята, разказана от к.б.н. В. Артамонов: в столицата на Перу, във вътрешния двор на президентския дворец, принадлежал някога на Франциско Писаро, завоевателя на инките, расте смокиня на  четири века. Тази забележителност на Лима е една от  туристическите атракции. Има легенда, която разказва, че дървото е възприело най-отвратителните черти на своя стопанин и затова никой не докосва сочните му  плодове. Мнозина са чували историята на испанските конкистадори, завоювали процъфтяващата държава на инките.
         Самият Писаро  се славел със жестокост и вероломство. Преданието гласи, че който се  докоснел до плодовете на  отгледаното от тирана  дърво, ще има изпълнена с нещастия съдба.
         Учените предполагат, че родината на смокинята е Мала Азия, откъдето по-късно се е разпространила чак до  Северна Африка.Следи от присъствието на смокинята намираме в египетски барелефи. В Древна Елада растението било посветено на  Деметра и Дионис, а в Рим се ползвало  с голямо уважение и било обект на култ. В древна Индия       смокинята била посветена на бог Вишну и във всяко селище отглеждали свое свещено дърво, което се считало за покровител и съветник на  хората, в негова чест извършвали  жертвоприношения и към него отправяли молби за потомство , богатство или мъдър съвет. Поливали го с мляко и вода, оставяли  под него цветя и хляб  като  дар.
       И така, какво представлява  смокинята?
       Това е дърво или  храст , висок от 4 до 10 метра с дебели клони и красиви  тъмнозелени ажурни листи.  На нашите ширини дървото е листопадно и през пролетта създава съцветия и листа,които през есента опадват. Но на юг то се развива и плододава целогодишно, като плодовете му узряват по различно време и винаги има реколта. На север се отглеждат храстовидни смокини, които заради студа се завиват с пръст или слама през зимата.

При счупване на клонче се отделя млечен сок - това е характерен признак на растенията  от рода на фикусите.Цветовете на смокинята са малки и невзрачни, те са разположени вътре във крушевидното съцветие. Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги.Опрашването на женските цветове се извършва от насекомо, което живее в съцветията на каприфигите -бластофага. За да имат плодове, задължително трябва да има женски  и мъжки растения и опрашващото ги насекомо. Дивите смокини съдържат  в едно растение и двата вида съцветия.







 Какви полезни вещества съдържа смокинята?
 60 % от сухото вещество  е дела на монозахарите, които са лесно усвоими, също така пектин, лимонена, ябълкова, оцетна киселини, витамините С, В1,В2, А, каротин, фосфор, калций,  желязо и други. Високото съдържание на желязо прави плодовете много полезни при анемия, а листата  са използвани  за лечение на кожни заболявания. Магнезиевите соли в плода помагат при различни жлъчни нарушения и болести на нервната система, калиевите и  фосфорни соли осигуряват защита срещу  сърдечни проблеми и  при  задържане на течности. Смокинята има най-високо съдържание на фибри в сравнение с останалите растения и това я нарежда в топ класацията на полезните растения. Освен това тя съдържа  омега -3 , омега-6  и фитостерол, които не могат да се произведат от човешкото тяло и  са изключително полезни  за намаляването на холестерола , а също така за почистването на артериите. Препоръчвана  е за лечение на астма, кашлица и простуда.  Листата се берат по време на

цъфтеж и от тях се прави чай против 

кашлица, който се пие поне по 4 пъти на 

ден, като листата трябва да се варят поне 

половин час и след това чаят да се запари.  В миналото са използвали сока на смокинята за премахване на мазоли, като в продължение на няколко седмици всеки ден се намазва мястото на мазола. Днес е установено, че сокът съдържа фермента фицин, който също така се употребява за зарастване на язви и  като противоглистно  средство. Маслото, отделяно от семките на смокинята, може да бъде използвано като ускорител при боядисване.



Световният добив  за производството на плодове е около 1200 тона на година. В момента смокинята се  добива в страните от Средиземноморието, Мала  Азия и Средна Азия, Армения, Грузия, Азербайджан, Южна Русия. В България смокинята е разпространена най-вече по Черноморието и  южната част от страната. От нея се приготвят сладка, компоти, мармалад, вино и ракия.







Смокинята се отглежда лесно. Започва да плододава на 3-4 година и ражда в продължение на 50-60 години, а както вече споменах, известни са смокинови дървета на 300 -400 години. Изисква топъл климат, при измръзване се възстановява бързо, като образува нови клони и може да даде плод още същата година. Размножаването става чрез резници ,  издънки и подложки.

РЕЛАКСИРАЩИ СНИМКИ И КЛИПОВЕ/ Relaxing images and videos

       

БАЛКАНА ПРЕЗ ЗИМАТА / Balkans in winter

                Реших да кача тези снимки, въпреки че през зимата няма достатъчно светлина, за да се види хубостта на българската природа. Е, все пак човек може да придобие някаква представа!

Това е Котленския Балкан, изключително живописен с красивите си поляни и върхове, със стадата си и сгушените планински къщички.                                                                                            

 

                               Пътят лъкатуши из необятната планинска шир. Навсякъде личи присъствието на местните жители. Когато наближаваме Котел, изведнъж слънцето се показва, колкото и да е мъгливо наоколо. 

Природата е в контраст с местния пейзаж, тук времето е спряло някъде в петдесетте години на миналия век. Няколко стари неподдържани блокчета, засипана с боклуци ромска  махала, хора, които се разхождат из мизерните улички и не забелязват собствената си мръсотия наоколо.  Може би има начин тази изостаналост да се промени. 

Котел - този красив български град, гушнал се  между планинските вериги на източна Стара планина, е потънал в дълбок балкански сън. Някога горд със своето музикално училище и чудната си история и природа, сега е потънал в забвение.

Гората е болна. Всяко дърво е покрито с жълтеникави  налепи. Преди година  буря опустоши почти всяко десето дърво. Случи        се да мина по този път точно след бурята - гората изглеждаше  покосена. Сега едва личи,хората вече са прибрали падналите дървета, те са единственото им отопление. Изобщо тук единствения поминък са дърводобивът и  овцевъдството. Няма работа за младите и те бягат.

Не искам да качвам снимки от Котел, защото е  жалка картина.

На снимката долу се виждат като  точици пасящи овце - идилия  от много векове насам.

Слънцето едва пробива през облаците, реката следва шосето и от време на време преминава под него, за да се покаже от другата страна. Понякога се отдалечава, но пак се връща  и се гмурва в храсталака. Трудно е да я откриеш дори при липсата на зеленина.

Огромни локви  се кипрят в обезлесената гора . Шумата на дъбовете не е изпадала и придава есенно настроение. Тук-таме  се е задържал сняг на островчета, който скоро ще изчезне от поредната топла вълна - колосалната промяна на климата е навсякъде! 

Пътят  и реката се "изтичат" надолу към село Мокрен, което е начало  на края на  "гордия" Балкан. Наистина навсякъде е мокро  и  влажно!

Ето го подбалканското шосе, от него се разкрива живописна  гледка на север!

Мрачното време е останало горе, топъл вятър от югозапад е издухал облаците и южната част на страната е странно накипрена с есенно - жълта покривка и току-що  поникнали зелени посеви. На всичкото отгоре  дълги  ивици от сняг съвсем объркват погледа .

Ето тук грижливи стопани са  подрязали  червеникавите  прасковени фиданки - гордостта на този край. Другата гордост - лозовите насаждения също допълват местния пейзаж, всеки пътник   си отдъхва  от тягостните  гледки на безстопанственост и мизерия и погледът му попива красивите полета на

 Сливенския край, където грижите и човешкия труд си личат навсякъде, където се обърнеш.

Това бяло облаче се появи като че ли точно за снимката, контрастирайки със мрачното  небе над планината.

Тук природата изглежда доста сурова, няма растителност и само сухата  трева и камъните изпълват пейзажа.От време на време се появяват малки смърчови горички -явно слаб опит за залесяване на каменистите хълмове наоколо.

Там , където земята не може да бъде използвана  за друго, някой е решил да постави тези слънчеви батерии , за сега най-лесно добитата енергия.

Моят разказ свършва до тук.  Всеки сезон и всяко кътче от България си има своята хубост. Това което я прави още по-ярка или  по-малко приемлива  е присъствието  и дейността на хората. От нас зависи  дали ще живеем в "земен рай" или сред море от собствената си мръсотия. Никоя партия и никой политик няма да свърши нашата  работа.